където времето е спряло, прозрачно чисто и магическо, като огледало, в което се оглежда белоглавият орел, носещ духа на шаманите…
И най-накрая… Байкал, основната цел на пътуването ни в Русия… толкова близо…
Планът: да стигнем с микробус до селището Хужир на остров Ольхон, 300 км, минимум 4 часа път, ако хванем навреме ферибота, да се настаним в местна къща и семейство, имахме вече нарочена бабушка и само 3 дни…
Тръгнахме от хостела в 8ч. с микробус, който явно побира и се приспособява за всякакъв товар :). Мислех, че ще съберем още 4-5 човека от Иркутск и ще потеглим към острова. Оказа се, че 10-местното бусче ще трябва да побере 14 души, чиито раници бяха прилежно накачулени и завързани на покрива му. И така, след 2 часа, прилежно събраният ни катун вече потегли към Ольхон. По пътя имаше само 1-2 селища, равнинен пейзаж, а в единственото капанче, на което спряхме за почивка, предлагаха предимно монголска кухня… Всичко това допълнително усили усещането ми колко невероятно, различно, далечно и уникално е мястото където отиваме, и вече наистина нямах търпение да зърна Байкал. Решихме да успокоим малко трепетите с монголски чай, като си мислех, че чаят си е чай, независимо какъв, той е все някаква отвара от билки, ама не… Монголският е чай с мляко, масло, ориз, сол и мускатно орехче. И трябва да призная е доста вкусен, но да не се отплесваме, хайде обратно в буса…
Щом приближихме ферибота и зърнах езерото и хипнотизиращо спокойната му прозрачна вода, останах изумена. Признавам, любов от пръв поглед, беше повече от всичко, което си бях представяла и очаквала… Толкова синьо, че чак е нереално, имаш чувството, че е нарисувано. Хипнотизира те, успокоява и сякаш те влече да го докоснеш. Силно усещане, което остана в мен до края…
Тук е момента да дам малко инфо за Байкал: най-дълбокото езеро в света и най-големият природен резервоар на прясна вода. Възрастта на езерото е около 25—30 млн години. Дължината – 636 km (във формата на гигантски полумесец), ширината се колебае между 25 и 80 km. В Байкал се вливат 336 реки и ручея, а изтича само една – р. Ангара. На територията му има 22 острова като най-големият е Олхон. Периодът на замръзване на езерото е различен (от 4 до 6 месеца) като замръзва почти цялото, освен малък, дълъг 15—20 km участък, намиращ се на изток от Ангара. Земетресенията са много често явление тук, както потвърдиха и местните – по няколко лекички на ден. Признавам, че за краткото време тук не усетих такова, но това определено не значи, че е нямало. Водата в езерото е толкова синя и прозрачна, че отделните камъни могат да се видят на дълбочина до 40 м. Обяснението за прозрачноста, цвета и магията на водата е, че тя се характеризира с много малки количества минерални вещества, нищожно малко органични примеси и много кислород. Съдържа толкова малко минерални соли, че може да се използва вместо дестилирана вода. Хората тук казват, че тя има свойството да се самопречиства. Тук всичко е различно и уникално: пейзажът на пръв поглед е пустинен – гладки равнини, дюни, но има и прекрасни гори, изпълнени с живот; уникален климат: въздушни течения, които сякаш не докосват водата, ясно и изключително слънчево време почти през цялата година… Зимата е мека, а лятото — прохладно. Настъпването на есента на Байкал е с 10—15 дни по-късно в сравнение с околните райони, и тя често е доста продължителна… а и да не забравя многото растителни и животински видове, които има само тук… В Байкал досега са регистрирани 2 630 вида растения и животни, 2/3 от които се срещат единствено в този водоем. Няма как да не спомена сладката нерпа, която е и единственият вид сладководен тюлен. Сред рибите най-разпространен е омулът, който разбира се, е няколко вида, и консумирахме почти през целия ни престой на езерото…
Слязохме от ферибота и не след дълго пристигнахме в най-голямото селище на остров Ольхон, Хужир. Абсолютно сюрреалистично… като селище на луната. Тук все пак си имат всичко, и гостилница, и училище, и музей, а хората са изключително приветливи. Ако имаш нужда от нещо, можеш да почукаш на някоя врата, ще помогнат даже ще звъннат по телефона на съседите да разпитат… с една дума: гостоприемни. Такава беше и нашата бабушка, при която се настанихме: Нина Николаевна, пенсионирана учителка по немски, която се е снимала даже във филм за селището… а?! 
Настанихме се
и бързо бързо изскочихме навън да разгледаме селището и да отидем до шаманската скала в близост до селището. Казват че първият шаман е бил син на главният дух, владетел на байкал, който се е вселявал в орлите. Той живеел в пещера в скалата Шаманка, и именно тук се поднасят дарове и извършват ритуали. Нос Бурхан се явава едно от свещенните места в света с изключителна силна енергия и поради това се посещава не само от изповядващите шаманизм. Тук лятото се събират хора независимо от религията, светоусешането, възрастта и вярванията си, христиани, будисти, практикуващи йога или медитация. И наистина, не ми се тръгваше от там, чувството на пълно единение с природата, спокойствието от безкрайността и магията на езерото те карат да забравиш за всичко, времето спира и всичко става маловажно през очите на реещият се над теб орел…
На другият ден обиколихме острова с култовата УАЗ-ка, която може да мине през всякакъв терен… обиколихме степите, горите, стръмните брегове, дюните и плажовете на “Малко”-то и “Голямо” море… Не можех да се нагледам на езерото, все по-безкрайно и все по-красиво, галено от слънчевите лъчи. Половината остров е природен парк, и поради това както и заради изоставените стопанства по пътя срещнахме множество стада полудиви коне, които още повече усилиха усещането ми за свобода… спомените за което ме карат да мисля как да се върна там, и отново да зърна и почуствам това вълшебно място…
Автор: Траяна Дамянова
Следва: