Лято, в средата на месец Юли, решаваме да се отправим отново по пътищата на Русия. Този път обаче исках да видя от близо ежедневието на хората извън Татарстан, именно в руската част. Очакваше ни уикенд от по 10 часа по път на ден, гостуване в семейството на колежка от работа, руска сватба в малкото им градче и посещение на столицата на Мордовия. Вълнуващо, а?! 🙂
Събота сутрин се отправихме на път, с преповдигнато слънчево настроение. Поехме по пътя за Москва, който се оказа доста натоварен и на места учудващо тесен за огромното количество камиони, които минаваха по него. Казан-Москва е една от основните транспортни артерии водещи към столицата. Скоро ни стана ясно, че именно в колата ще прекараме деня :).
Преминавайки през селцата по пътя виждах малки стари къщички, с Лада или Москвич отпред, и задължително пейка с баба на пост, следяща всичко случващо се. Струваше ми се, че отново се връщаме назад във времето, съветското време… Същите тези баби, превити от старостта и работата в градината, продаваха всичко, което са могли сами да произведат: туршия, кисели краставички, плодове.
Привлякоха моето любопитство, исках да опитам нещо от тези домашно-приготвени изкушения. Купихме плодове, които за пръв път през живота си виждах – Крыжовник (още Цариградското грозде, Трипхала, английско грозде, бодливо френско грозде), оказа се доста свеж и приятен на вкус. Също опитахме и слабо-осолените краставички, които бабата чевръсто извади директно от кофата – също много добри.
Горе долу с това се изчерпа и интересното по пътя ни, но привечер стигнахме до малко селце, което, обаче, бе пълно с поклонници, стичащи се на тълпи в местния Дивеевски манастир. Село Дивеево е възникнало 1559 г. Казват, че носи името на първия си собственик – Дивей. В края на XVII век основната част от потомците му приемат православието, а през ХVIII век в Дивеево е построена малка дървена църква в чест на св. Никола Чудотворец и архидякон Стефан. Тя давала и подслон на поклонниците по пътя им за Саровския манастир. Така се създава и разраства общност с няколко храма, приюти, градини, гъмжащи от поклонници, които остават тук за повече от ден.
Свещената бразда – една от основните светини на манастира бива издигната след като Дева Мария се явява на св. Серафим и нарежда да се започне изкопаването на канал и дига. Каналът е трябвало да се копае само от сестрите в манастира, а миряните можели да помогат като носят пръст и издигат насипа. И до днес по браздата обикалят боси поклонници, четейки “Богородица” по минимум 50 пъти, повечето от тях – жени, молейки се за лек от безплодие.
Нямахме много време, трябваше да продължим към Моршанск, където пристигнахме след полунощ. Като всички малки градчета (дмес 40 хил. д.), разположено по бреговете на река, то е процъфтявало във времето на речния транспорт и търговия. За година от Моршанск били изнесяни 14 милиона тона различни стоки: хляб, брашно, кожа, едър рогат добитък, тютюн. В същото време в Моршанск пристигали и препращали с транспорт с животинска тяга камък, сол, различни промишлени стоки, към южните части на провинцията. Всяка година за поддържане на водните пътища по река Цна, в Моршанск се изграждали над сто различни кораби, за строителството и обслужването на които, е наемана цяла армия от работници и служители. През ХIХ век търговското значение на града намалява заради строителството на железопътната мрежа.
З
абележителностите тук бяха: паметникът на роденият в Моршанск Всеволод Михайлович Бобров, съветски футболист и хокеист. Най-големият му хокеен успех е, че е единственият играч, отбелязал 10 гола в 1 мач. Единственият спортист, който е бил капитан на футболния и на хокейния отбор на своята страна на олимпийски игри; местният пазар; Единствената действаща в областта старообредска църква; риболовното стопанство и бирената фабрика.
В непосредствена близост до паметника беше пазарът. Там се ородаваше всичко, от водка калашников, чорапи и хляб до живи пиленца, зайци и уловените риби от стопанството. Разбира се, уважихме местната бира, която се оказа доста добра и се отправихме към сватбата.
Руската сватба продължава два дни: първият е с официалната част, подписването, ресторанта (която ние за съжаление пропуснахме); а вторият е със семейството, на вилата и задължителните шишчета на открито. Почивка между двата дни рядко има и то тя е по-скоро техническа (докато се предвижат от едното място на другото). Ние пристигнахме за втората част. Всички продължаваха да си бъдат пияни, но вече по къси гащи и голи до кръста (за мъжете) и по халати (за жените), хапването също бе доста обилно, с неизменните месни шишчета и безкрайни наздравици под пушекът на барбекюто. Признавам си, не издържах много и добре, че заваля дъжд, за да се измъкнем незабелязано в суматохата.
Отправихме се с джипа на родителите до изоставеното рибно стопанство и селище наблизо, където колежката ми беше израстнала. За да стигнем, трябваше да минем през доста гъта гора, гъмжаща от комари. Това установих достатъчно късно, когато слязохме, за да ми покажат местните гъби. Комарите хапят яростно през два ката дрехи, на огромни ята, от които дори бягайки не можеш лесно да се оттървеш. Повярвайте ми, опитах… дори спреят срещу комари имаше нищожен ефект.
Продължихме през гората с вседеходната УАЗ-ка, докато пред нас не се откриха няколко езерца и диви поля. Десетки птици плуваха във водите и кръжаха покрай бреговете им и по нищо не личеше да са изкуствено създадени. Тревите в полето бяха толкова високи, че само когато се вгледаш по-добре, ще забележиш изоставените дървени къщички от селището, което стопанисвало рибата във водоема. Всичко започна да добива сюрреалистичност. По-малко от 20 години назад тук е имало десетки красиви и големи дървени къщи, обезпечавани от местен магазин, поща, полиция… сега всички те бяха в руини, някой напълно погълнати от природата, други все още се държаха. Влязохме в няколко, обиколихме и се качихме обратно на УАЗ-ката.
На връщане заседнахме в една дълбока локва и се наложи да потърсим помощ. От кого?!
Оказа се, че е останал, все пак, един жител, мъж над 50-те, работещ и със семейство в Москва, който всяко лято се връща, за да поддържа къщата на баща си с двма свои приятели. Като приказката за трите мечки… три мечока, които прекарват всяко лято в единствената здрава къща в изоставеното село, откъснати от света. Те, разбира се, се зарадваха да ни видят, предложиха ни закуски, домашна водка, вино, всичко, с което разполагаха в старата, пълна с вехтории къща, отдавна недокосвана от женска ръка… Бяхма доста бъбриви, вече подпийнали, забавни чичковци.
Не след дълго джипът свирна, бяхме готови да продължим, а и ни чакаше дълъг път обратно към Казан. Трябваше да се връщаме към реалността…
И така стигнахме до Мордовия – република в състава на Руската федерация, чиято столица е град Саранск. Населението й е около 900 хил. души, от който само 30% са мордовци (ерзя и мокша). Местните езици са два, от групата на угро-финските, в уралското езиково семейство. Имат и местна кухня, базираща се основно на месни и рибни ястия, които дори успяхме да пробваме. Местната фолклорна музика се оказа доста популярна, имат национален инструмент – торама, както се казва и най-известният им ансамбъл.
Саранск се оказа приятно подреден, чист и модерен град. Изненадващ контраст, имайки предвид къде се намирахме няколко часа по-рано…
Големи университети, театри и площади, новостроящ се стадион за участието на града в световното първенство по футбол през 2018. Малко съжалих, че само минавахме през този град и не можах да опозная по-добре Мордовия, но непременно, следващият път!
Автор: Траяна Дамянова