Бразилия беше в представите ми с вкус на влажна пот и папая, мирис на орхидеи, с шум на листа и цвят на вечна зеленина. Да, екзотична или не, такъв беше и първият ми допир с нея. Природата тук е толкова жива, буйна, цветна и шумна, че самбата ти се струва най-логичното нещо на света, естествената пъпна връв на местните със средата им…
И когато за пръв път видях керемиденочервената почва, огромните палми, “голямата вода”, и хилядите видове растения, насекоми и животни във вечнозелената или дъждовна гора, се почуствах като Джак с бобеното зърно в ръка. Бях убедена, че ако го изтърва, няма да минат и три секунди, то щеше да се извие, пращящо от земни сокове, в голямо здраво дърво, най-вероятно палма… защото тук, живота извира и се преражда в най-прекрасни форми и цветове… и ти си щастливецът, който им е свидетел…
Даам, ако в Аржентина фикусът, който си гледахме на терасата се беше превърнал в огромно дърво… то в Бразилия нещата вече са излезли от контрол и губиш палитрата си със сравнения.
Вкуса и мириса трудно ще ви пресъздам, но поне мога да пробвам с шума и цветовете. Ще започна с едно насекомо (cicada), което “пее” по цели дни и нощи ето така: Звукът, който издава е доста силен и на моменти се чувстваш като в “Джурасик Парк”, в очакване на нещо огромно да излезе от храстите, но ето как изглежда всъщност (кафеникаво-сивото насекомо, кацнало на ствола на дървото… трудно забележимо е нали…) :
А цветовете: най-вече зелено, за фон на всички останали багри, в които се бяха окъпали и цветята, и пеперудите, и птиците и животните. Бях удивена с какво уважение любов се отнасяха всички към природата на този континент, а животните ни отвръщаха със същото… и ни допускаха съвсем близо до себе си.
Но аз видях само една малка част от тази природа… да видим какво стана със самбата…
Бразилците са изключително свободни хора… освободени от задръжки, предразсъдъци и социални ограничения. И, може би, ето защо ми изглеждат и малко агресивни. Ние европейците не сме свикнали така. По-комфортно е някак си в познатите граници на благоприличието, или се лъжа?! Но, ако си дадеш малко време и се отпуснеш в атмосферата на град като Рио де Жанейро, съвсем скоро ще се заредиш с лудост и безгрижие и ще се освободиш… от себе си.
Мхм, и така както се разхождаш, започваш неусетно да си тананикаш някоя ритмична и не толкова “умна” песен. После ще забележиш и как ще повдигаш краче все по-често и по-високо докато съвсем не се отприщиш и започнеш да си танцуваш докато си ходиш, припявайки. Не е смешно, заразно е… Тук групичките от хора, които се събират по улиците да пеят, свирят или танцуват са нещо съвсем естествено и няма ограничения във възрастта.
Е, и понеже ми стана така някак празнично, за финал с фойерверки, разбира се: Нова Година в Рио 🙂 или най-голямата тълпа, в която съм се бутала…
Еуфорията по посрещането на НГ започва още от сутринта на 31-ви, улиците се затварят, последни организации и приготовления по километричната плажна ивица… И докато в България всички правеха равносметка на отминалата година и отправяха пожеланията и надеждите си за следващата, аз бях в един от най-големите градове в света, където само тази нощ щях да празнувам заедно с над 2 млн. души на плажа, непознати…
Бразилците се обличат целите в бяло и приготвят своите дарове, които ще поднесат в морете в полунощ. Дарове от плодове и цветя, лодчици със запалени свещи, предназначени за богинята Йеманджа, покровителка на морето и плодородието, майка на всички живи същества. За повечето бразилци ритуалът е важен, тъй като те са убедени, че ще накара богинята да обърне внимание на техните желания и ако вълните отнесат навътре в океана нечия лодчица с дарове, то мечтите на този човек ще се сбъднат.
Та, не знам дали си представяте тълпа от над 2 млн. души, но нито един концерт на който съм била, не може и да се доближи до това изживяване. Може би защото не съм била на пого?! Може… имам съществен пропуск в този жанр. Придвижването ставаше на вълни, начело с някой напорист цветнокож, и единственият начин да смениш посоката, бе да се включиш в някоя друга вълна… Но като оставим това, заедно с потта и пясъка по нас (както и всякакви неидентифицирани течности и предмети в краката ни), тълпата ме зарази с веселостта си… всички танцуваха, не просто поклащаха, а танцуваха с всеки мускул на тялото си и, учудващо за мен :), знаеха и пееха всеки текст на песните които се чуваха… Не ми беше трудно да си представя как всичко това продължава до сутринта…
Видеото не е мое, но пък този добър човечец се е постарал да хване всичко, за да го усетите и вие… да е жив и здрав! А аз съм точно там някъде в тълпата… Enjoy!
New Year’s Copacabana 2013. from Marcius Clapp on Vimeo.
автор: Траяна Дамянова