Тези картини сме ги виждали – бели къщи, надвиснали над морето, сини рамки на прозорците и бели параклиси, които се очертават на фона на небето. Бяло, синьо и пак бяло и още синьо. Да, това е Гърция, няма никаква изненада.
От повечето пейзажи на вулканичния остров Санторини, част от Цикладите, може да се получи снимка като за картичка, при това – без да се използват корекции на цветовете. Всичко е истинско, а това обяснява защо дори 50-годишната собственичка на малък хотел с пет стаи говори немски, английски, италиански и чешки, а от три години учи руски език.
“Няма как иначе – през повечето време просто ми се налага да говоря някой от тези езици”, казва тя и вдига ръце, защото това е очевидно – през лятото тук е Вавилон.
Островът е в челната класация на най-романтичните места по света, тук идват двойки от цял свят на сватбени пътешествия, но дори човек да бяга далеч от подобни статистики и да е равнодушен пред пейзажите, това място си заслужава да се види.
Въпреки че, местните хора печелят като продават скъпо тези романтични гледки, те самите използват друга дума, когато описват природата тук – за тях тя е жестока.
Самият остров представлява вулканичен кратер, изпълнен с морска вода, в който днес влизат фериботите и големите круизни кораби. Санторини е само една много малка част от някогашния остров, който изригнал мощно преди около 1400 година пр. Христа.
Историците правят сметка, че изригването е вдигнало във въздуха огромна планина и след това всичкият този материал от взривения Санторини е бил разпилян по цялото Средиземноморие. Има доказателства, че останки от взривения Санторини са намерени чак по бреговете на Египет. Катастрофата е бил толкова голяма, че е довела до изчезването на критско-минойската цивилизация.
Едва през 1720 г. в центъра на кратера се появил нов остров – Неа Камени, а вулканът на него продължава да изригва и досега. Последното изригване е било през 1950 г., а през 1956 г. силно земетресение разрушава почти целия остров.
“Ето затова казваме, че природата е жестока”, казва един стар майстор-фотограф, който обикаля почти безцелно сред туристите като предлага да им направи снимки. Днес всеки си носи фотоапарат и никой няма нужда от услугите му, но той ни кани в ателието си и ни показва черно-белите фотографии от 50-те години на ХХ век, където над кратера на Неа Камени се вият облаци дим.
Но пък така се раждат и легендите. Предполага се, че този голям взрив е послужил за една от възможните основи на мита за Атлантида. Така, че ако сте любители на митовете – приемете, че се движите по останките на някогашната Атлантида. Местните хора със сигурност няма да тръгнат да ви разубеждават.
Колкото до маршрута, по който да поемете – май най-добрият вариант е да разчитате на собствения си нюх. Просто – в която и посока да тръгнете, ще попаднете на гледки, които си заслужават. Пък и ако трябва да бъдем честни – островът е на площ, не по-голяма от Софийското поле, и каквото и да правите – все ще се отзовете в единия или другия му край.
На южния бряг се намира самотен фар с площадка над високите скали. Оттам можете да наблюдавате цялата калдера, затворена между двата острова от групата на Санторините – със стария и новия вулкан в средата на залива.
Другият вариант е да се движите по ръба – така ще достигнете столицата на острова Фира, ще разгледате Имеровигли – едно от най-красивите селища на острова и ще продължите към другия край на Санторини – градчето Иа. Няма как – желателно да останете по-дълго. Под “по-дълго” разбирайте докато залезе слънцето, защото тук посрещането на залеза е специален ритуал, който продължава няколко часа.
През лятото всички туристи се струпват в Иа, за да изпратят слънцето – тогава е трудно човек да се размине по тесните улички, защото туристите са насядали по огради, стъпала и покриви, чува се само един и същи познат звук – на непрекъснато щракане на фотоапарати и възторжени възгласи: «Ах» и «Ох».
Да, слънцето залязва, но преди да се скрие в морето с последните си лъчи, осветява белите къщи в най-различни нюанси на оранжевото и жълтото, на розовото и златното. Някои казват, че това бил най-красивият залез в света. За красив – красив е. А дали е “най”, това май няма толкова голямо значение.
По-важното е, че ритуалът по изпращане на слънцето продължава с часове, почитателите на това представление не свършват, а накрая – като истинска благодарна публика – от тълпата се разнасят бурни аплодисменти.