Когато дойдох в Казан, Татарстан, гледайки на туристическите табели показващи пътя до включения в списъка на световното културно наследство древен град, само на 140 км от Болгар, столицата на Волжка България, си казах, че това е мястото, което първо трябва да посетя. И всъщност, по стечение на обстоятелствата се случи точно така. Още не си бях намерила апартамент и живеех в така добре познатият ми втори дом – хотел Мариот, когато в петък вечер решихме да наемем кола и да отпрашим натам събота сутрин. Речено, сторено. Беше средата на ноември, нямаше още сняг, но пък духаше леден вятър, а температурата бе поне -10С. Рано сутрин в този месец е наистина мрачно, по пътя имаше ята от врани, най-многобройните птици в района, и всичко беше покрито със скреж.
Когато пристигнахме в Болгар всичко беше в мъгла, едновременно мистично, и дразнещо, защото сливаше всичко в млечнобяла панорама от която не можеха да се откроят изящните бели кули на древния град. Решихме да дадем още малко време на слънцето да се покаже и се втурнахме в музея. И за пореден път се изумих колко пари в Русия се вливат в музеите: на средата на нищото, 4 етажа надолу в земята на брега на Волга, с ескалатори, мултимедийни експозиции, екскурзоводи… Не обичам музеите; за мен те са място където да се постоплиш, да провериш да не би все пак да има нещо интересно и да се убедиш за пореден път, че историята е толкова субективна, колкото и хора посещават тези музеи всеки ден… Бях удивена колко много експонати имат за Волжка България, но и не само: Стара Велика България, Аспарухова България, Царство България… Може би развивам параноя, но никак не ми се хареса това как описваха България някак като следствие, тяхно продължение… докато за мен с разпадането на Стара Велика България и разделянето на тези племена, историята им поема в коренно различна посока. Волжките българи се смесват с многобройните хазари, тюрки и др.; приемат исляма през 922, с което приликите между нашите корени остава може би любовта към конете, общите етнографските символи и все пак физическите черти…
Но да, отплеснах се, ето и малко факти: от основането му през 8 век Болгар е столица на Волжка България до 15 век. През 1361 година е напълно опустошен от войските на Златната орда, а още веднъж от московския велик княз Василий, когато през 1552 година руският цар Иван Грозни анексира Казанското ханство към руската държава. След завземането на Болгар в околностите му са заселени бедни руски селяни, които превръщат и малкото останало от древния град в руини. Старият град е възстановен 2010 и само загатва за това какво е било… Днес Болгар има етнически предимно казашко население от 8 600 души, но ако кажете, че сте българин, хората истински ви се радват и с умиление ви карат да разкажете нещо за България.
Видяхме Главната джамия, Северният мавзолей, Ханският дворец, Бялата и Черната Палата, Малкото минаре и ханската гробница, Ханската баня, и разабира се, Паметника в чест на приемането на исляма от волжките българи, с най-голямото издание на Корана. А излизайки от портите на древния град, видяхме Новата им джамия, нещо като миниатюрен вариант на Тадж Махал, която дори ми хареса с простотата и мекотата на използвания бял камък, а това че нямаше почти никакви посетители й придаваше още по-тайнствена красота. На входа ни помолиха да си запишем имената и от къде сме, предполагам с цел да проследят успеха на това туристическо украшение…
Разбира се, нямаше как да пропуснем следващата атракция – музеят на хляба! Беше повече от смешен: малка зала с няколко торбички с местните житни култури и филмче за тукашните обичаи и погачи. Разочарованието ни сигурно се дължеше повече на това, че очаквахме да вкусим този уникален хляб, огладнели и понамръзнали… Е, намерихме единственият ресторант където се постоплихме с чай и борш и скоро след това се запътихме обратно към Казан. Времето така и не ни се усмихна, но се съгласихме, че тук най-добре да се дойде лятото с някое от круизните корабчета, и по къс ръкав, да си спретнете пикник на поляната… и може би, така и ще направим 🙂
Автор: Траяна Дамянова