На около 70 км от Лебедян ни очакваше Елец. Беше прекрасен слънчев ден и вече бях щастлива от самия факт, че отново сме на път.
Днес, с население от 105 хил. души, Елец е най-старият град в региона. Той се споменава в историческите документи най-рано през 1146, когато принадлежи на Рязанските князе. Разположението на града, в най-южната част на руските земи, го прави лесна плячка за тюркските завоеватели. Монголците го изгарят през 1239, Узбекският кхан го опустошава в 1316, Тимур го ограбва през 1395, а татарите – през 1414.
През 19-ти век, обаче, Елец става най-големият търговски център на региона. И от тогава се слави и с ръчно изработената си дантела. Други производства, незатихващи и до днес тук са обработката на тютюн и дестилирането на водка. Но по всичко си личеше, че славните години на разцвет отдавна бяха отминали. Дори в центъра на града можеха да се видят огромни заводски комплекси, изоставени сгради, полуразрушени, но все още красиви…
Религиозните паметници в града наброяват 45, от храмове и църкви, до манастири и катедрални събори. Още докато се приближивахме към града, вниманието ни привлече главната му забележителност – огромен катедрален събор, намиращ се в самият център. Докато се разхождахме по малките улички видяхме много от тях, изоставени, рушащи се. Чудех се дали някога са успявали да напълнят всички тези църкви, наистина ли са им били необходими толкова много?!
Тази, която ми се стори най-интересна бе Великокняжеската църква: малка, шарена и нетипична. Мирисът на люляци бе навсякъде, парковете бяха окичени от цвят. И какво по хубаво от това да им се полюбуваш за минута, отпивайки жадно от чашка студена лимонада или квас, които така любезно продават на всеки ъгъл.
По-късно по малките улички в центъра намерихме един от магазините продаващи дантела. Струваше ми се като приказака: дантелени пелерини, рокли, дори чадърчета. Намаше как, трябваше да пробваме поне по нещо и скоро се оказахме и с покупки. Сметнахме, че това са достойни сувенири и продължихме нататък.
Но пътешествието ни този ден още не бе приключило. Отправихме се към Задонск.
Намира се в рамките в живописен район, на левия бряг на река Дон, на 60 км от Липецк. Население – 9601 души. Възниква през 1615 като селище в близост до стените на Задоснки (буквално, “над Дон”) манастир, основан през 1610 от няколко монаси от Москва. Абатството става известно през 1770, когато един чудотворец – старец на име Тихон – се заселва тук. Той почива през 1783 г. и е погребан в Задонск, който просперира благодарение на тълпи от поклонници, посещаващи гроба му всяка година. Задонск е със статус на град от 1779.
И наистина тук бе пълно с хора: бедни, просяци, търсещи храна, работа, вярата си; но и богати, изкупващи греховете си, дарявайки пари, търсещи смисъл, нещо, което да запълни празнотата в тях; болни, сакати; жени, изпълняващи поредният ритуал против безплодие… тълпи. Монасите бяха видимо заможни, със златни накити. Разхождаха се гордо наоколо, презирайки всички тези, които се осмеляваха да потърсят някаква помощ. В тях нямаше търпение, смиреност, човечност, нищо, което е присъщо на божи служител. Никога преди не съм се чувствала на по-покварено място. Но въпреки всички мерцедеси паркирани пред манастира, там, трябва да призная, имаше някаква сила, неприсъща енергия, която тук бяха превърнали в печеливша търговия. Не останах дълго. Посетихме още една църква и се запътихме обратно по пътя между брезовите гори…
Автор: Траяна Дамянова