Или там, където местните си строят собствено метро
Месец май, тази година, прекарах в Лебедян. Да, беше по работа, но в такова прекрасно време, в това малко градче, си беше и като почивка. Тук, поне за мен, се чувстваше истинската руска атмосфера, за ирония на съдбата, само на 300 км от Украйна. Целият район наоколо е обсипан с люляци и мирисът им се носи навсякъде, сякаш се бях върнала назад в детството си и дните и часовете отново нямаха значение, разхождайки се насред окичените от цвят бели, лилави и розови люляци… Името на града обаче не е свързано с тях, нито с лебедите, които са изобразени навсякъде в града, дори и на неговия герб. То идва от река Лебедянка, която някога се вливала в р. Дон, на чиито брегове сега е разположен града.
Първото му споменаване е през 1605. Малкото село било собственост на местен болярин. През 1613 Лебедян става град и защитник на южните граници от татарски нашествията. Тази година се счита и за годината на неговото основаване, въпреки че с останките на крепостта му е намерено и славянско селище от VIII-X век. Не след дълго обаче, градът е напълно унищожен и с трудност в последствие се възстановява. Така се появява местният манастир, насред безбройните ябълкови дръвчета, единственият запазен в тези части манастир–крепост. Днес тук се намира и най-голямият в Русия завод за производство на сокове.
В центъра на града са се съхранили няколко търговски къщи около централният площад, 3 църкви, 2 катедрални събора и 3 манастира. Да не забравяме и железобетонният мост, построен 1910г. над р.Дон, който дълго време бил считан за най-новото постижение на техническата мисъл и най-големият в региона. 🙂
ябълковите масиви, където живеят безстрашни таралежи 🙂
Но ако си мислите, че това е всичко, лъжете се. Малкото градче от 20 хил. жители си има метро!
От 1989 г. до 2011 г. се извършвало строителството на частна линия от местен ентусиаст-пенсионер Леонид Мулярчик. 2009 г. дължината на съществуващия тунел е около 200 метра. Надеждността и устойчивостта на структурата дори била потвърдена от експерти. Строителството е многократно отразявано от всички руски телевизионни канали, печатни медии и интернет сайтове.
Някои специалисти поставят под съмнение прокопаването му от самия Мулярчик. Изследовател от местния регионален музей твърди, че под Лебедян има много подземни проходи, чиито галерии са на места 3-4 етажни, облицовани с камък и, че е напълно възможно съгражданинът му просто да е попаднал на един от тях. Дейността на Мулярчик също не се одобрява и от съседите му. Той умира 2012 и шахтата бива затворена от местните власти. Въпреки това, реших, че си заслужава да опитаме да го намерим и разгледаме, дори и само отвън.
Местоположението му не беше много ясно, та се наложи да разпитаме няколко “бабушки” и да помолим да ни упътят. Така се оказахме на брега на река Дон до малък хълм, в подножието, на който се намираше домът на Мулярчик и входът на метрото. То обаче видимо се бе превърнало в сборен пункт за младите. Както казвахме някога: “култово” място за срещи, пушене, пиене или обсъждане на последните клюки. Наложи се да почакаме да се разотидат, наслаждавайки се на прекрасното време под лъчите на залязващото слънце, върху малкия кей наблизо. Не след дълго вече бяхме сами и на спокойствие разгледахме поне това, което можеше да се види отвън. Изоставеното метро така и нямаше да получи известността, на която се надявал Мулярчик, а споровете за прокопаването му може би така и ще си останат неразрешени… но аз все пак се вдъхнових от амбицията на този малък човек, някъде там, в Лебедян, градче, което дори болшинството руснаци не знаят.
Автор: Траяна Дамянова