От самолета се виждаше едно безкрайно плато, огромната река Рио де ла Плата, която дори от тази височина изглежда внушително и Буенос Айрес, Буенос Айрес, Буенос Айрес… сякаш нямаше край. Обзема те еуфория, все едно си първият откривател на това място… заедно с още 300 души от полета… но така де, пак си е нещо. Тук всичко е огромно!
Самият град има повече европейски облик. Започнахме да се чудим, с коя част или град на Европа да го оприличим… Аз бих казала, че се усещаше мириса на Испания и Италия и тяхната градска подредба от колосални сгради, далновидно разположени покрай големи булеварди, с изящни елементи на всеки ъгъл. Но после видяхме местните…
автор: Йордан Йорданов/Теодора Байчева
Пристигнахме в неделя, когато няма много хора по улиците, а и на 31° C следобед, явно си подремваха на хладно. Решихме и ние да направим същото… Привечер се разходихме из Сан Телмо и се почуствах като на панаир: повечето мъже бях мургави, с гъсти черни коси, дълги, на расти, с бради, голи до кръста, с татуировки, малко мърляви… Май навсякъде беше мръсничко и не само заради неделния пазар, който прибираха. Дори жените имаха почти толкова татуировки, колкото мъжете и всичко изглеждаше ъндърграунд, с хора, спещи по пейки и ъгли, просто седнали на тротоара да посвирят или продадат някоя гривничка… В последствие се оказа, че такъв е облика на града само в един ден от седмицата, в само един от кварталите му, където за няколко часа се струпват хора от различни краища на града, страната, а със сигурност и от съседките Бразилия, Уругвай, Чили, да изкарат някое песо и да обменят опит като посвирят с някой на улицата. Тази колоритност първо малко те шокира, но после точно тя, заедно с живота, който кипеше по уличките на Буенос Айрес, контрастите, които срещахме на всяка крачка, ме накараха да се влюбя в този град.
Да, хората наистина са интересни, различни, различни, не ми излиза от главата колко са различни и не само от нас, а помежду си… Няма 2-ма от 10, които да си приличат по раса, външен вид, среда… няма! Но като цяло са спокойни, директни, мили. На няколко пъти ни спираха да ни питат къде искаме да отидем и какво търсим. И дори като видеха, че не говорим добре испански, не се отказваха докато не им покажехме, че сме разбрали какво все пак ни обясняват… Страшно сладки… и много мили.
Автор: Йордан Йорданов
Снимка: Йордан Йорданов
А Ла Бока?! Пак контрасти… вижда се на всяка крачка бедност и западналост, само туристите изхранват този квартал сега… Но това не пречи на местните постоянно да изрисуват с различни бои къщите, табелите, вратите, и въобще всичко, което може да се оцвети. И това наистина променя облика и настроението на квартала… Казаха ни да не кривваме, в никакъв случай, от уличките, които са най посещавани от туристи. Има висока престъпност, и на всеки ъгъл стои полицай, който ни съпровожда до следващия, тихо и незабележимо… Ние все пак отбихме по една невзрачна пряка… и добре, че го направихме. Открихме ресторантче, което нямаше как да забележим, ако не бяха кучетата, събрали се отпред, и пушека, който идваше от импровизираната скара в двора на къщата. После видяхме няколко маси, със стари покривки и столчета… и една усмихната до уши пищна негърка. Посрещна ни, и след известен спор какво да ни донесе, вече бяхме и поръчали. Какво?! Оказа се автентична и вкусна порция месо на скара за 2-ма, която 4-мата не можахме да изядем… а бирата им е някак слаба, но идеално си пасва с климата: разхлажда перфектно след 3 часа ходене под слънцето и лепнеща влага. Хапнахме… и след малко се появиха децата, боси и голички, които седнаха да доизядат каквото беше останало от масата на предните клиенти, които, нормално, също не се бяха справили с поръчаното.
Тук всичко е голямо… Някаква грандомания се усеща в архитектурата им: огромни сгради, масивни банки на всеки ъгъл, огромни паметници, статуи… огромно! А хората са някак спокойни, сякаш знаят кои са, независимо, че са толкова различни един от друг. Ако случайно срещнеш погледа на някой непознат, той веднага ще се усмихне и поздрави с непретенциозното ¡hola!… и някак, хем си непознат, хем се чувстваш като у дома си… Обслужването е на 100%, никой не бърза, сякаш имат всичкото време на света. Затова не вярвам тук да дойде краят му… а и дори да стане, съм сигурна, че аржентинците няма да има за какво да съжаляват.
А нещо забавно нямаше ли, джиджи-биджи, това-онова?! – ще попита някой. Това, друг път. Аз изключително много се забавлявах с автобусите им от градския транспорт. Те не спират на всички спирки, а трябва да ги стопираш като им махнеш. Шофьорите карат като луди, буквално! Вътре е като парник, а като се качваш, казваш къде отиваш и чакаш дали ще те пусне шофьора или не… Ама наистина! Един и същ номер автобус, който минава покрай една и съща спирка, ти казват, че няма да спре, защото е “semirapido” или полубърз, каквото и да значи това…И не говорим да връща туристи или полузаблудени като нас, а местни, които знаят къде отиват… Другото забавно, което ми направи впечатление, е че тук хората се редят на опашка за… автобуса! Ама такава дълга, по един човек в редичка… а и за всякакви други неща. Явно просто им харесват опашките. Ей така една баба се спря по средата на тротоара, загледа се в далечината, и явно с телепатия другите разбраха кой автобус чака и се занареждаха след нея… без да престават да говорят помежду си или по телефона…
Буенос Айрес… И колкото и да обикаляхме, все имах чувството, че ще изпусна нещо, и колкото и пъти да минех по някоя улица, все откривах нещо ново, никога не беше същата. Като в “Алиса в страната на чудесата” улиците и кварталите се прераждаха и трансформираха на всеки час от деня… Живота кипи в този град и определено бих се върнала, за да го откривам отново и отново…
Автор: Траяна Дамянова