Да тръгнеш на път от място, което познаваш, към такова, за което само си чувал и виждал на снимка… страшно си е, но пък и толкова вълнуващо, че скоро забравяш от какво точно се притесняваше в началото…
И така срещаш хора, които също пътуват нанякъде, забързани или спокойни, неориентирани или напротив, познаващи летищата сякаш наизуст… и всички те са ти някак близки, братя пътешественици, а и някак далечни, всеки със своя багаж от минало, настояще и близко бъдеще. Аз?! Ами, наблюдавам. Постепенно всичко става все по-непознато, а хората: различни и интересни. Например, летище Хийтроу: огромно място, където хиляди се срещат и разминават, от всички култури, нации, възраст, или настроения… Уникално! И така като ги наблюдавам, си мисля: Дали може да прекараш достатъчно време, за да отгатнеш и осмислиш историята на всеки един непознат?!… Хаос, пълен хаос, ще кажеш, ама не. Всичко е адски подредено и измислено: на всеки ъгъл има някое служебно лице, което следи и се грижи за нещо, с точни и ясни задачи, с усмивка, която те кара да се чувстваш като у дома си, или с цялата сериозност и целеустременост, необходими вероятно за спасяването на света, или поне за подсигуряването на твоята сигурност… Служители в сини униформи, в лилави… с колички, или без колички… Има табели на всеки пет крачки, та и да искаш не можеш да се загубиш. Въобще… интересно място. А на теб ти стига само да се усмихнеш на някого и ставаш част от него, и той от теб…
И така започна пътуването до южна Южна Америка 🙂