И като заговорихме за пингвини… се сещам за Хуго…
Той беше наистина забавен, непринуден и приятен екскурзовод. Не ни засипа с информация, а и ние нямахме нужда от това, докато пътувахме към плажа на морските слонове. Напротив, беше сякаш един от групата, който споделя свои впечатления, но също така и се интересуваше от нас… бяхме му първите българи :). Съвсем искрено сподели, че ще прочете вечерта нещо за България, за да научи повече за нас, нашите забележителности, кухня и традиции. И дори да не го е направил, това, което се потвърди за пореден път за мен, бе, че местните са отворени за света, любопитни, не смятат едни или други народи за привилегировани или по-интересни, напротив… С една дума: аржентинците са наистина много приятна, интересна компания и може да научиш много от тях. Та на Хуго любимите животни са морските слонове, а не пингвините, защото както той каза, “…те са малко Пфффф…!” 🙂 Говореше ни и за кухнята им, храната от морето, и докато обясняваше поредната рецепта преглъщаше и въздишаше сякаш в момента опитваше от ястието и всички усещахме миризмата му…. Естествено след тази прелюдия и ние трябваше да си сготвим скариди.
Друго преживяване с Хуго, което се запечата силно в паметта ми, беше пиенето на матé с него и всички останали в буса… Обясни ни всички малки жестове от целия ритуал и беше изпълнен с гордост от тази тяхна традиция. Виждаш как цялото му същество се радва като ти подава чашата и не можеш да му откажеш… Беше много важно за всички да заснемем преди, по време, и след първата глътка матé, защото това, както каза Хуго, е важен момент от живота… Та голям образ беше Хуго… и всички единодушно искахме да споделим вечерта си с него или поне да прекараме още малко време в неговата компания…
На същата тази полудневна екскурзия се случи нещо, което не знам как точно ми се отрази… дали още не съм го осъзнала… не знам… но само едно мога да кажа… нещо ни опази този ден, защото се разминахме на косъм…
По черните пътища в района, посипани само с прах и чакъл, се вдига такава пушилка, че след колата дълго време се вие голям бял облак. И това не прави особено впечатление на хората тук, те карат предимно по такива пътища и са свикнали да следват пушилката на предната кола докато не видят силуета ù. На един разклон влязохме в точно такъв облак, и докато завивахме… видях, как в насрещното, с бясна скорост, с каквато се движехме и ние, срещу нас лети кола… И просто зачаках… зачаках да се удари в нас. Тъй като бяхме най-отзад в буса, знаех, че ще ни помете и надали ще оцелеем. Не знам колко секунди изминаха, така в очакване, но съм сигурна, че никой от нас не дишаше… в последният момент, колата зави и хвърляйки чакъл мина буквално на косъм от нас. Всички бяхме онемели и смразени от случилото се… Сякаш никой не посмя да каже нещо в началото, за да не се окаже, че всъщност не сме оцелели, и това е някаква друга реалност, в която би ни се искало да бъдем. Какво последва ли… мълчание. В него се блъскаха хилядите ни мисли, но нито една нямаше значение, защото съзнанието ми беше на бял екран, като телевизор, който не хваща сигнал, с тих бучащ шум.
Наздраве! Обичам Ви!
Автор: Траяна Дамянова